Мара
Бунева е родена през 1902 г. в Тетово, Северозападна Вардарска Македония. Търсещият символика, лесно ще я открие както във фамилното й име, така й в родното и място. Този македонски край днес върви към пълна
албанизация и отмиране на българщината. Борбеният дух е изместен от апатия и разложение,
горепоместената песен е заменена от обидни квалификации и гавра над всичко българско. Сякаш един век разделя не само времето, но и друг народ… Семейството на Мара е будно и сравнително заможно. По-големият й брат Борис е изпратен да учи в известната Солунска гимназия, не само най-големият просветителски център в Македония, но и едно от най-добрите български учебни заведения въобще. По време на Междусъюзническата война той напуска града и бяга в България. Както много други синове на Македония постъпва във Военното училище. Завършвайки, е причислен към Кавалерийския полк на Негово Величество и участва в Първата световна война. По това време извиква в София сестра си Мара, която завършва стопанска гимназия и следва в Софийския университет. В началото на 20-те години жени с такова високо образование са изключителна рядкост и то не само в България. Не случайно
Бунева прави
впечатление на изключително силна личност от съвсем ранна възраст в столичното общество. Интересно е да се отбележи, че запазва бащината си фамилия и след като се омъжва за кавалерийския офицер Иван
Хранков, приятел на брат й. Едва ли обаче някой очаква, че животът на надарената с грация и финес красива българка ще бъде толкова кратък и ще завърши така бурно.
Борис Бунев напуска армията скоро след края на Голямата война, за да се отдаде на революционната борба на поробеното отечество. Подобно на други български военни става инструктор на чети, а по-късно и на терористични групи. Постепенно привлича сестра си към структурите на ВМРО и в последствие особено към ММТРО (Македонската младежка тайна революционна организация). В София пред нея се очертават съвсем други перспективи. Занимава се с благотворителна дейност, грижейки се за сирачета и намиращите се в тежко положение македонски бежанци. Тежката съдба на поробените български краища след националното крушение намира съвсем директно отражение в столицата. На Мара е предлагано и да стане директор на девическа гимназия, ала напразно. Изборът да се жертва за Македония изглежда толкова тежък за крехките женски рамене, но тя го прави с непоколебима твърдост.
1927 г. е белязана от Скопския студентски процес (за него по-подробно виж статията за Димитър Гюзелов). Членовете на ММТРО са измъчвани физически и психически месец наред. При все това накрая държанието им е изключително достойно, с което на Белград е зашлевена оглушителна плесница. Истината за режима в Бановината не може да бъде потулена по никакъв начин. ВМРО издава смъртна присъда на главния следовател по делото и юрисконсулт на Скопското жупанство Велимир Прелич. За изпълнител е определена Мара Бунева. Покушението е добре обмислено и подготвено. Всъщност за спонтанна реакция не можа да става дума, което показва хладнокръвността на младата българка. От края на 1927 г. революционерката работи методично под прикритието на малко текстилно предприятие в Скопие в посока на планирания атентат. Проучва маршрутите, по които сърбинът се разхожда, кога излиза от службата си и отива на обяд. Всъщност тайната полиция подозира нещо и Прелич излиза единствено с охрана. Няма обаче как да предвидят източника на заплахата.
По пладне на 13 януари 1928 г. Прелич минава при Камен мост на Вардар. Към него се приближава стройна жена и преди охраната да усети заплахата го екзекутира с три куршума от упор, след което сама се застрелва в гърдите. Докато все още може да говори, промълвява, че е убила сръбският велможа заради мъченията над нейните братя студенти. Умира от раните си през нощта на 13 срещу 14 януари, като по този начин споделя съдбата на такива бойци на ВМРО като Владо Черноземски. Новината за подвига й обикаля цяла Европа. В Белград разбират, че дългата ръка на Ванчо Михайлов може да застигне всеки угнетител на българския народ в Македония и средства и изпълнители винаги ще бъдат намерени.
Сръбската власт отвръща на покушението с жесток терор. Отмъстено е й на семейството на Мара Бунева. По-малкият й брат Лазар, който е войник в санитарния полк в Битоля, е отвлечен от казармата и убит. Същото се случва й с друг неин роднина – тетовският адвокат Борис Андреев. Това което обаче сръбските палачи не могат да изличат е спомена в народната памет. Символът, какъвто е паметната плоча, поставена на мястото на разстрела на Прелич през 1941 г., след 1944 г. е разрушен. На същото поругаване стана обект и след подновяването си не веднъж през последните няколко години. Псувните, които се сипят по „българоманката”, са особено актуални днес. В безсилната си ярост сърбомакедонизмът обаче не може да промени миналото, колкото и да владее настоящето. Образът на една голяма българка продължава да не дава покой на множество дребни душици.
Инцидента пред плочата на Мара Бунева е типичен за еничарите в Македония.
На този фон реакцията на паразитите, вкопчили се в българската държава, макар и външно да изглежда съвсем естествена и защитаваща националните интереси, всъщност поразява със своето нагло лицемерие. Самият факт, че чак сега се обръща сериозно внимание на мерзката антибългарска пропаганда, водена от Република Македония в продължение на толкова много години, е унизителен. Истински чувстващите се българи при все това са длъжни да намерят начин за отпор въпреки предателската същност и роля на днешния политически елит. По-нататъшното отстъпление само ще насърчи и без това активните сърбомани в Македония!Това е мое лично мнение и не искам да ангажирам никого с него,но все пак крайна сметка сърбокомунизма ще умре и в този музей на Коминтерна,а именно БЮРМ(бивша югославска република Македония)!!!
Вардаро съхнел, Скопие плакал
от тиранино, сърбин Прелича.
Разплакал майки, разплакал деца,
ча са скопяни, ча са бугари.
Се налютила Мара Бунева,
Мара Бунева баш бугарка.
Насред Скопие, край Вардаро,
насред улица го пречекала.
Право стреляла - точно случила
баш тиранино, сърбин Прелича.
И се убила Мара Бунева,
зарад скопяни, зарад бугарско
Последваха няколко добри атака на Юве, неуспешно завършени от Трезеге. В 25-ата минута Каморанези с глава прати топката в гредата след центриране на Дел Пиеро. Веднага след това трябавше да бъде заменен от Салихамиджич.
Две минути по-късно Дел Пиеро взриви трибуните след страхотен удар от фаул. Истината е, че руският вратар можеше да се представи и по-добре, след изстрела на Дел Пиеро по диагонала от 26 метра. До края на срещата “бианконерите” подпомагани от своите тифози, запазиха резултата и спечелиха първите си три точки.
