Емил Димитров е роден на 23 декември 1940 г. в град Плевен в семейството на Димитър Димитров (илюзиониста Мити, бивш кинооператор на неми филми) и Анастасия Димитрова (мадам Сизи, асистентка на мъжа си). Като ученик се увлича по рисуването и по класическата музика, започва да композира с акордеона си, участва в училищни пиеси. През 1959 г. получава втора награда на „Второто общобългарско състезание за изпълнители и инструменталисти” за изпълнението му на акордеон на „Унгарската рапсодия” от Лист. През 1960 г. е приет да учи актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, но не след дълго напуска и започва музикалната си кариера. Първият концерт, в който той участва, е на 17 ноември 1960 г. в БИАД, с водещ Коста Цонев. В концертната програма участват още Мария Косева, Лиляна Кисьова, Видин Даскалов и други. На 24 декември 1960г. в кино “Петър Берон” представя пред публика авторската си песен “Арлекино”, акомпанирайки си на акордеон. През лятото на 1962 г. “Арлекино” печели награда на Международния фестивал в Сопот (Полша), която е и първата международна награда за българска песен! През 1965 г. излиза първата му самостоятелна дългосвиреща плоча, която е и първата самостоятелна дългосвиреща плоча на естраден изпълнител в България! Продадени са рекорден брой копия от нея. През 1968 г. изнася концерт на стадион “Динамо” в Москва пред 80 000 души. Също така гастролира и в Куба заедно с Йорданка Христова. През 1969 г. започва да изнася концерти и във Франция. 1970 г. е годината на излизането на плочата му, започваща с най-големия му хит – “Моя страна”. Не след дълго я записва и на френски, немски, италиански, испански и др. и тя става европейски хит под името “Моника”. В Париж през 1972 г. заедно с Богдана Карадочева, оркестър “Балкантон” и сестри Кушлеви изнася близо 30 концерта под името „Шоу булгар” в театър “Ейропен”. Във Франция записва в студията Пате Маркони, Барклей, Ривиера, Орфеюс. Емил Димитров е първият български изпълнител, който въвежда фолклорни мотиви в популярната музика. Ярък пример за това са песните “На брега на тихата Марица”, “Има любов”, “Грозде не набрах”, “Старите огнища” и др. Също той първи въвежда и хард рок аранжиментите в българската музика – с албума си “Танцувайте с Емил”. Песента “Джулия” става супер европейски хит в края на 1972 г, като заема челни места в много европейски класации. През 1980 г. се провежда гала-спектакъл в зала “Универсиада” в чест на 40 му рожден ден и 20-годишнината от началото на творческата му кариера. В него взимат участие и Васил Найденов, Маргарита Хранова, група „Сигнал” и други. На концерта му е връчена и златна плоча за особенен принос към естрадната музика. Тя е първата в България златна плоча връчена на естраден изпълнител. През 1990 г. получава отличието „Екселанс Ейропен”. А през 1995 г. излиза първият му компакт диск – “Дива самодива”. През 1999 г. Eмил Димитров получава тежък мозъчен инсулт, който го отделя от сцената. Но неговите колеги и приятели успяват да съберат пари и да организират Бенефисен концерт и го връщат още веднъж на голямата сцена. Концертът се провежда през април 2002 г. и в него участват редица звезди на българката популярна музика като: Йорданка Христова, Лили Иванова, Богдана Карадочева, Веселин Маринов, Панайот Панайотов, Борис Годжунов, Кристина и Михаил Белчеви и други. На 30 март 2005 г. Емил Димитров ни напусна завинаги. Емил Димитров за 40-годишната си кариера издава над 30 албума, създава около 350 песни, продава 65 милиона копия от албумите си по целия свят, изнася над 7 000 концерта в европейски, азиатски, африкантски страни, пее на една сцена с Рики е Повери, Ал Бано, Джани Моранди, Патриция Карли, Шарл Азнавур, Йосиф Кобзон, Алла Пугачова (която изгря на музикалния небосклон благодарение на неговата песен “Арлекино”) и много други звезди на българската и световната поп и рок музика. Считан от мнозина за „крал на песента” или дори „Синатра на изтока”, Емил Димитров се превърна в идол на не едно поколение. За него не може никога да се говори в минало време защото, творчеството му винаги ще е актуално и слушано от мнозина.
27 март е Международният ден на театъра. Денят се чества от 1962 г. по решение на IХ конгрес на Международния театрален институт към ЮНЕСКО от 1961 г. Датата е свързана с откриването на сезона на Театъра на нациите в Париж през 1962 г.
Автор на първото послание за Деня на театъра през 1962 г. е големият френски творец Жан Кокто. Денят се отбелязва във всички страни, където има национални центрове на театралния институт, а те са повече от сто, и от всички членове на театралната общност по света.
В тазгодишното послание на Аугусто Боал, бразилски режисьор, основател на Театъра на потиснатите, по повод Международния ден на театъра 27 март 2009 г. се казва:
„Макар и да не го съзнаваме, човешките взаимоотношения са изградени театрално. Употребата на пространството, езикът на тялото, изборът на думите и модулациите на гласа, сблъсъкът на идеи и страсти – всичко, което изобразяваме на сцената, го правим и в живота: ние сме изтъкани от театър!... Ние всички сме актьори: да бъдеш гражданин, не означава само да живееш в общество, но да го променяш.”
Българското театрално общество също отдава почит на този ден – раздават се наградите „Икар”. Тази година за цялостно творчество носител на приза е проф. Юлия Огнянова.
Астрономическата пролет настъпва днес в 13.44 часа, но според прогнозата времето през следващите дни ще бъде зимно.
Днес денят и нощта са равни по продължителност. В 13.44 часа Слънцето при своето видимо движение по еклиптиката пресича пролетната равноденствена точка и от южната небесна полусфера преминава в северната. Периодът от началото на астрономическата пролет до началото на следващата астрономическа пролет е равен на една тропична година и се равнява на 365,24219 денонощия.
По света е възприетата календарна система, основаваща се на т.нар. Григориански календар. Според календара по определен начин се редуват обикновени години по 365 дни и високосни по 366 дни, в които допълнителният 29 февруари компенсира натрупаната разлика.
Това е направено за удобство, но е и причината датата на пролетното равноденствие да е различна всяка година – варира между 20 март, 21 или 22 март за северното полукълбо. Календарната дата зависи от това, колко години са минали от последната високосна.
С решение на Международната федерация на социалните работници за Ден на социалната работа през 2009 г. бе определен 17 март. По този повод на площада пред Общината си дадоха среща бургаските социални работници от всички направления в тази дейност, както и потребители на техните услуги.
В отбелязването на празника се включиха кметът на община Бургас Димитър Николов, зам.-кметът д-р Лорис Мануелян, директорът на дирекция "Здравеопазване" д-р Ивайло Димитров, нач.-отдел "Социални дейности" Мая Казанджиева, директорът на "Социално подпомагане" в Бургас Вълчо Вълчев, Виолета Радева - директор на секретариата на бургаската червенокръстка организация.
Демонстрирайки задружността на своята гилдия, пред Община Бургас застанаха социални работници от Дом за стари хора "Цвета и Анка Върбанови", Дом за деца "Коджакафалията", дирекция "Социално подпомагане" - Бургас, Защитено жилище за хора в риск, Защитено жилище за лица с умерена и лека степен на умствена изостаналост, Обединено счетоводство за обслужване на социални заведения, Домашен социален патронаж, Център за социална рехабилитация и интеграция на хора със зрителни увреждания, бургаски студенти в специалност "Социални дейности" и представители на неправителствени организации, предоставящи социални услуги.
"Целта на това честване е да се популяризират вашата работа и роля в обществото, защото сте важни и необходими", каза кметът Николов на социалните работници. Топли думи към тях отправи и д-р Мануелян, а към поздравленията се присъединиха талантливи деца от хор "Милка Стоева" към Младежки културен център и минувачите по главната улица.
Професията на социалния работник е една от най-хуманните и едновременно с това една от най-неблагодарните в съвременния свят. Общинска администрация - Бургас прибавя своите към всички останали пожелания по случай 17 март:
Благодарим ви, че ви има! Бъдете живи и здрави, скъпи социални работници!
Ден на жената започва да се отбелязва по света още в началото на XX век. Историята на празника започва през 1857 година в Ню Йорк, когато е организиран един от първите протестни митинги на жените, работещи в текстилните фабрики.
Жените настояват за равни права с мъжете, намаляване на работното време и подобряване условията на труд. През 1909 година Американската социалистическа партия провъзгласила 28 февруари за Национален ден на жената. До 1913 година американските жени са го отбелязвали на последната неделя от месец февруари.
В Европа през 1910 година на Втората международна конференция на работещите жени в Копенхаген е взето решение за учредяване на Ден на жената, който да се отбелязва ежегодно. В резултат на това решение Международният ден на жената се чества за първи път през 1911 година в Австрия, Германия, Швейцария и Дания, когато повече от един милион мъже и жени участват в шествия.
От 1914 година като дата за отбелязване на празника в различните страни започва да се налага 8 март. Този празник се свързва в началото на века с борбата за политическо, икономическо и социално равноправие. През 1977 година Общото събрание на ООН решава 8 март да стане Международен ден за правата на жените и за мир.
Официално на държавно ниво 8 Март се отбелязва само в Китай и бившия СССР.
В Европа на този празник започва да се обръща по-сериозно внимание през 60 те-години на миналия век. Тогава редица леви и феминистки движения придобиват популярност и възраждат честването на ден на жената.
В България 8-ми март е един от най-обичаните празници. Освен ден на жената той се възприема и като празник на майките.
Много българи днес си задават въпроса, защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?
Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.
От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.
В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.
Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.
Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.
Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.
В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелането на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвържадава руското влияние на Балканите.
"Нашата" освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:
"Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков - изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана".
През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.
Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:
"Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ....ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите..."
След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.
За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).
Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на "обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол".
"Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса."
Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.
Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:
"Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недуразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки."
Всъщност обаче Санстефанският мир не е "недуразумение". Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:
"Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."
С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.
И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.
Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.
Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни, днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.
Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква - в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.
И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.
За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.
Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.
Опълченците на Шипка
Иван Вазов, 11 август 1877
Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото; нека спомен люти от дни на позор да висне кат облак в наший кръгозор; нека ни отрича исторйята, века, нека е трагично името ни; нека Беласица стара и новий Батак в миналото наше фърлят своя мрак; нека да ни сочат с присмехи обидни счупенте окови и дирите стидни по врата ни още от хомота стар; нека таз свобода да ни бъде дар! Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди и в нас чувства силни, големи плоди; защото там нейде на връх планината, що небето синьо крепи с рамената, издига се някой див, чутовен връх, покрит с бели кости и със кървав мъх на безсмъртен подвиг паметник огромен; защото в Балкана има един спомен, има едно име, що вечно живей и в нашта исторйя кат легенда грей, едно име ново, голямо антично, като Термопили славно, безгранично, що отговор дава и смива срамът, и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини как прохода бранят. Горските долини трепетно повтарят на боя ревът. Пристъпи ужасни! Дванайсетий път гъсти орди лазят по урвата дива и тела я стелят, и кръв я залива. Бури подир бури! Рояк след рояк! Сюлейман безумний сочи върха пак и вика: "Търчете! Тамо са раите!" И ордите тръгват с викове сърдити, и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра. Върхът отговаря с други вик: ура! И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье; дружините наши, оплискани с кърви, пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи, и един враг повеч мъртъв да положи. Пушкалата екнат. Турците ревът, Насипи налитат и падат, и мрат; - Идат като тигри, бягат като овци и пак се зарвъщат; българи, орловци кат лъвове тичат по страшний редут, не сещат ни жега, ни жажда, ни труд. Щурмът е отчаен, отпорът е лют. Три дни веч се бият, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види и братските орли не фърчат към тях. Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх - кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса. Талазите идат; всички нащрек са! Последният напън вече е настал. Тогава Столетов, наший генерал, ревна гороломно: "Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци! на вашата сила царят повери прохода, войната и себе дори!" При тез думи силни дружините горди очакват геройски душманските орди бесни и шумещи! О, геройски час! Вълните намират канари тогаз, патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва - гърдите остаят и сладката радост до крак да измрът пред цяла вселена, на тоз славен рът, с една смърт юнашка и с една победа. "България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!" Няма веч оръжье! Има хекатомба! Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба, всяко нещо - удар, всяка душа - плам. Камъне и дървье изчезнаха там. "Грабайте телата!" някой си изкряска и трупове мъртви фръкнаха завчаска кат демони черни над черний рояк, катурят, струпалят като живи пак! И турците тръпнат, друг път не видели ведно да се бият живи и умрели, и въздуха цепят със демонский вик. Боят се обръща на смърт и на щик, героите наши като скали твърди желязото срещат с железни си гърди и фърлят се с песни в свирепата сеч, като виждат харно, че умират веч... Но вълни по-нови от орди дивашки гълтат, потопяват орляка юнашки... Йоще миг - ще падне заветният хълм. Изведнъж Радецки пристигна със гръм. ....................................................... И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век!
На първи март е празника на Баба Марта. На този ден българите подаряват на близките си мартеници, които носят здраве и сила през следващата година. Мартениците се изработват специално за 1-ви март, когато според българския народ започва новата стопанска година.
Според народните вярвания Баба Марта е символ месец Март и пролетта. Преданието гласи, че тя е сестра на Голям и Малък Сечко (Януари и Февруари) и винаги е сърдита, защото двамата й братя всяка година изпиват виното и не я оставят да го опита. Ето защо Баба Марта трябва да се умилостиви, защото настроението й оказва силно влияние върху времето. Когато е засмяна, времето е слънчево и топло, но ядоса ли се, задухва вятър и облаци закриват Слънцето.
На 1-ви март Баба Марта спохожда хората и посевите, облечена в червен сукман, червена забрадка и червени чорапи. Месец март е единственият женски месец, той е месецът на зачатието на пролетта и земята, която ще роди лятото и плодородието.
За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).
