На 29 октомври 1914 г. се самоубива големият български поет Пейо Яворов. Роден през 1878 г. в Чирпан като Пейо Тотев Крачолов, той учи в Пловдив, а от 1893 г. до 1901 г. работи в пощенските служби в Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало и накрая в София. В края на XIX век влиза в контакти с ВМОРО и в началото на XX век дори повежда чета в Македония. Македонският му период е добре отразен в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909 г.).
Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време - "Мисъл". През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", а по-късно става библиотекар и драматург на Народния театър. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която го затвърждава като величина в модерната българска лирика.
Фатална за поета се оказва връзката му с Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, за която той се жени през 1912 г. Запазената кореспонденция между тях свидетелствува за една бурна любов, белязана от съмнения и страсти. Трагичната развръзка започва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се самоубива, а Яворов прави опит да я последва. Изстрелът в слепоочието обаче само го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го вини, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва, този път успешно.
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете в две хубави очи; - музика - лъчи. Не искат и не обещават те. . . Душата ми се моли, дете, душата ми се моли!Страсти и неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях. Булото на срам и грях - не ще го хвърлят върху тях страсти и неволи.Душата ми се моли, дете, душата ми се моли. . . Не искат и не обещават те! - Две хубави очи. Музика, лъчи в две хубави очи. Душата на дете.
Много преди нашествието на норманите през 1185 г. Византия загубила контрол над Северна България. В обширната област между Дунав и Стара планина, наричана в официалните документи Паристрион, се разпореждали дребни феодали. Принудено често да се брани от връхлитащите го варвари, местното население привикнало да носи оръжие и да поддържа висок боен дух. Посочените обстоятелства дават отчасти отговор на въпроса защо в края на XII в. центърът на съпротивата се преместил от Македония в Мизия. Сред пъстрата мизийска аристокрация се откроявали двамата братя Теодор и Белгун-Асен. Стълкновенията с унгарци и нормани говорели за намалената ударна сила на византийското оръжие. Това подхранвало надеждата, че в евентуални военни действия срещу империята българите могли да се надяват на успех. Асеневци се явили при император Исак II Ангел и му поискали „едно малодо-ходно място", както и да бъдат зачислени в списъците на византийските стратиоти. Приемът бил хладен, последван от груб отказ. Асеневци напуснали лагера, заплашвайки с бунт. Заплахата не била емоционално празнословие, доказва го историографът Никита Хониат. Обидата на Асеневци и всеобщото недоволство от Извънредният данък (засягал предимно българите), данъчните чиновници лесно прераснали в открит бунт. За него съдействал и разпространеният слух, че покровителят на солунчани св. Димитър напуснал града и станал закрилник на българите. В края на месец октомври, когато се чествал празникът на св. Димитър, при освещаването на новопостроения храм двамата братя обявили началото на бунта с/у ромейската власт. Никита Хониат пише, че „сам Бог е съблаговолил да дари българите със свобода". Сред народа се засилвало решението, че „не е вече време да се седи, а трябва да се вземе оръжие и дружно да се върви срещу ромеите. Теодор се провъзгласил за цар на българите. След коронацията Теодор приел името Петър в чест на царя светец Петър I. Наскоро след това въстанието обхванало цяла Северна България. освободените градове бил Велики Преслав - „твърде старинен град, цял от печена тухла", както ни съобщава Никита Хониат. Константинопол не успял да реагира поради заетостта му с отцепника Исак Комнин в Кипър. През лятото на 1186 г. командването на имперските войски поел лично император Исак II. Възползвайки се от падналата мъгла, ромеите преминали необезпокоявани старопланинските проходи. Асеневци не разполагали с достатъчно сили и бързо се оттеглили северно от Дунава. Скоро братята вече били в преговори с куманите за общи действия. ЗАВЪРШЕК НА ВЪСТАНИЕТО През есента на 1186 г. българо-куманските войски нахлули в Тракия, като се разделили на два отряда. Единият, под командването на Добромир Хриз (сподвижник на Асеневци), се отправил към Македония, където се очаквало да вдигне на оръжие местното българско население, а другият останал да действа в Източна Тракия. През пролетта на 1187 г. византийските се насочили към яката Ловешка крепост. Неочаквано за императора обаче обсадата се затегнала, което го принудило да започне мирни преговори. Според постигнатото споразумение българите се задължавали да изпратят като гарант за мира във византийската столица най-малкия от братята Асеневци - Йоаница, наричан още Калоян, а императорът признавал властта на Асеневци над Мизия. Веднага след това Асеневци се заели да подновят старите крепости, да построят нови, както и да поставят гарнизони в повечето от тях. Като столица на възобновената държава се утвърждава Търново, град естествено защитен и недостъпен Международната обстановка дала надежди на Асеневци, че се откриват възможности да решат поне две от целите на освободителното движение: обединението на всички български земи под скиптъра на Търновския цар и признаването на царската титла от авторитетна международна инстанция. Удобен повод Асеневци съзрели в очакваното преминаване през българските земи на германската кръстоносна армия под предводителството на император фридрих I Барбароса.Тогава при германския император се явили пратеници на българския цар Петър, които предлагали помощта си на германците срещу очакваното приз-наване на владетелските им титли. Преговорите не постигнали нищо. За урок на българите след изтеглянето на немците император Исак II подготвил голям поход срещу Търново. Фалшив беглец от града известил императора, че от север в помощ на обсадените прииждат многолюдни кумански отряди. Императорът заповядал незабавно изтегляне, но на връщане при Тревненския проход войската му била внезапно нападната и почти напълно разгромена.Година по-късно цар Асен, бил покосен от ръката на заговорника Иванко. Убиецът бил прогонен от Търново и на престола отново застанал Петър. Но само след година той също станал жертва на боляри заговорници. Със смъртта на цар Петър приключило освободителното движение на Асеневци. Когато властта поел най-малкият от братята, наскоро завърналият се от Константинопол Калоян, държавата притежавала достатъчно сили, за да посрещне новите изпитания.
Димитър Бербатов отбеляза два гола във втори пореден мач на Манчестър Юнайтед в Шампионската лига. Този път българският голмайстор се разписа срещу Селтик, а тимът му спечели с 3:0 на "Олд Трафорд". Така Бербо за пореден път показа колко обича да играе в Шампионската лига и при завръщането си в турнира през този сезон сякаш се опитва с бързи темпове да навакса пропуснатите сезони. Той вече има четири гола и се очертава като претендент за голмайстор на състезанието, въпреки че е прекалено рано за подобни прогнози.
Двете попадения на Бербатов във вратата на Селтик обаче бяха, след като той беше в положение на засада, но това не беше отчетено от страничните съдии и головете бяха признати. Капитанът на българския национален отбор откри резултата в 30-ата минута. Тогава след ъглов удар и серия от рикошети Джон О`Шей отклони топката към Бербатов и той успя да я чукне покрай Боруц. В 51-ата минута пък след удар от пряк свободен удар на Кристиано Роналдо вратарят на гостите изби топката, но българинът бе на точното място, за да прати в мрежата.
Сър Алекс Фъргюсън направи някои промени в състава в сравнение в мача от Висшата лига срещу Уест Бромич в събота. Той реши да не рискува с Рио Фърдинанд, който е с контузия, и на негово място в центъра на защитата се появи Джони Евънс. Сред титулярите бяха още Андерсон, Гари Невил и Джон О`Шей.
Юнайтед започна вихрено срещата и бързо огранизира няколко опасни атаки. Селтик обаче се справи и в 12-ата минута застраши вратата на Ван дер Сар. Удар на Макгийди бе спасен от Ван дер Сар. Малко по-късно холандският страж отново трябваше да се намесва след страхотен шут на Колдуел. Като цяло "червените дяволи" контролираха събитията на терена, като бе очевидно, че Бербатов вече доста по-добре се разбира със съотборниците си и участва в почти всяка атака. В 28-ата минута Роналдо пропусна да се разпише, а две минути по-късно Бербатов откри резултата. До почивката домакините пропуснаха да увеличат преднината си, след като Боруц спаси удар на Рууни, а Флетчър направи пропуск от прекрасна позиция.
През второто полувреме преимуществото на Юнайтед дори се увеличи. В 51-ата минута Бербатов направи 2:0. Топката попадна в девятката на домакините, след като Боруц изби удар от фаул на Роналдо. Малко по-късно съдиите сякаш опитаха да се реваншират на шотландците и след двата гола от засада на българина, отмениха попадение на Рууни заради несъщетвуваща засада. Английският национал пропусна да се разпише в следващата опасна ситуация, след като не уцели опразнената врата. В 60-ата минута Алекс Фъргюсън реши да даде почивка на Бербатов и възможност да обере овациите на публиката. Българинът бе сменен от Карлос Тевес. До края на срещата "Червените дяволи" създадоха още няколко положения и Рууни успя да отбележи поредния си гол. Той получи една топка от Тевес в 76-ата минута и отличен нисък удар в долния десен ъгъл направи 3:0.
Главен съдия: Франк Де Блеекере Жълти картони: Ловенс, Хартли (Селтик)
неделя, 19 октомври 2008 г.
Екзекутиран е ген. Радко Димитриев
В град Пятигорск в Кавказ по присъда за "контрареволюционен заговор", произнесена от съветски революционен трибунал, е разстрелян генерал Радко Димитриев, воювал на страната на Русия в Първата световна война. Генерал Радко Димитриев (Руско Д. Русков) е български военен деец, генерал от пехотата. Роден е на 24 септември 1859 г. в с. Градец, Котленско. Той участва в националноосвободителните борби на българския народ. Включва се като доброволец в Руско-турската Освободителна война през 1877–1878 г. След Освобождението завършва Военното училище в София и Академията на Генералния щаб в Русия. Завръща се в България и става офицер в милицията на Източна Румелия. Радко Димитриев участва в обявяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г., а по време на Сръбско-българската война през 1885 г. е помощник началник-щаб на западния корпус. Той е русофил по убеждения и е сред организаторите на детронацията на княз Александър I Батенберг (август 1886 г.).След неуспеха й емигрира в Русия. Завръща се в България след 11 години. В периода 1904-1907 г. се включва във военното управление на страната – изпълнява длъжността началник-щаб на армия, а в периода 1907-1912 г. е началник на трета военноинспекционна област. По време на Балканската война (1912–1913 г.) е командир на Трета българска армия, а през Междусъюзническата война през 1913 г. е помощник-главнокомандващ на действащата армия. След войната е изпратен като пълномощен министър в Русия. Поради несъгласие с управляващите среди по отношение ориентацията на България в годините на Първата световна война (1914–1918 г.) си подава оставката и постъпва на военна служба в руската армия.
Атентатът в Марсилия на 9 октомври 1934 е отчаяна реакция на сръбските зверства в Македония
Убийството винаги смущава хората, карайки ги да тръпнат от изненада и страх. Но има и убийства, при които падат жертви жестоки насилници, мракобеси, или диктатори. Те се посрещат с облекчение от поробените, измъчените, озлочестените и отчаяните.
Огненият вихър на Първата световна война завършва в Париж, където, вместо да утвърдят правдата и хуманността, премахвайки причините за бъдещи изтребителни войни, озлобените победители предпочитат просто жестоко да накажат победените. Оставайки слепи и глухи за стоновете на онеправданите и поругани българи от Македония, жителите на Хърватска и унгарците от Войводина и Трансилвания.
В отговор, на 22.11.1918 се възстановява организацията на поробените македонски българи ВМРО – надежда за отчаяните, опора за слабите и сила за храбрите.
Нещастията и мъките на сънародниците ни
в Македония, останали под сръбска власт, са по-страшни дори от онези при турското робство. Българофобията се превръща в основно съдържание на националната политика на новосъздаденото хилаво и изкуствено подхранвано версайлско отроче, наречено Сърбо-хърватско-словенско кралство. Организатор и вдъхновител на насилията и мракобесието е сръбският крал Александър I Карагеоргиевич. Заел трона с убийства и интриги, той управлява с патологична злоба и омраза - чувства определящи най-вече отношението му към България. Известен е случаят, когато, по време на Балканската война, начело на сръбска войска, Александър влиза в Скопие и едно мило 10-годишно момиченце на име Веска Зойчева му поднася китка дъхави цветя с любов и уважение като на славянин, брат и съюзник. На въпроса “Па ща си ти?” (Каква си?), детето отговаря – “българка”. Побеснял от злоба августейшият съюзник му удря плесница. Позорният случай възмущава България и цяла Европа. Иван Вазов дори пише стихотворение, с което заклеймява самозабравилия се престолонаследник.
Особено тежко и непоносимо става положението на българите след преврата на крал Александър I през 1929. Терорът и преследванията срещу сънародниците ни в Македония и Западните покрайнини се засилват. Заедно с тях обаче, расте и омразата на угнетените българи и подтиснатите хървати и унгарци в шареното и изкуствено кралство на Карагеоргиевич.
Ньойският диктат окончателно превръща Македония в кървяща рана на Балканите, обилно поливана с кръвта на героите-революционери от ВМРО и сълзите на мъчениците-българи, останали под чуждо иго. През 1924 италианският в-к “Амброзиано” пише: “Македонският въпрос, пренебрегнат и забравен от различни дипломатически канцеларии, игнориран от множество конгреси и конференции е все още жив и дори по-страшен в неговата правдива простота... Европа има една неплатена сметка на македонските чети на свободата и смелостта.”
Междувременно, Югославия става център на европейската политика в Югоизточна Европа. Клемансо и Лойд-Джордж създават от Румъния, Чехословакия и Югославия т.нар Малка Антанта, насочена срещу Австрия, България и Унгария. Отношенията на победителите със страната ни продължават да се градят от позицията на силата, надменността, високомерието и бруталната арогантност.
В тези условия животът на македонските българи допълнително се усложнява. Насилията на окупаторите са ужасни. Въздухът около гях започва да мирише на барут. Дръзките атентати на Менча Кърничева във Виена, Мара Бунева в Скопие, Киро Григоров в Щип и Иван Момчилов в Белград показват на Европа и света, че българите в Македония обичат свободата и нямат намерение да се примиряват с новото робство.
Междувременно, на 9.02.1934 в Солун, по идея на френския външен министър Луи Барту, е създаден Балканският пакт – военно-политически съюз на Гърция, Румъния, Турция и Югославия, насочен срещу България. В самата България, след преврата от 19.05.1934, правителството на Кимон Георгиев води сервилна и угодническа политика към Югославия, предаваща интересите на българите в Македония и Западните покрайнини, както и тези на самата България. В рамките на новия курс е разтурена ВМРО. На 4.09.1934 в “Държавен вестник” е публикувана Наредба-закон за защита безопасността на държавата, чиито чл.1 забранява всякакви организации и групи, ”подбуждащи към враждебни действия спрямо чужди държави или които със същата цел си служат или искат да си служат с престъпления, насилия, въоръжени или терористични действия.”
Режимът нарежда масови арести на ръководители и обикновени членове на ВМРО, изпълнени са три смъртни присъди на осъдени активисти на Организацията. Публикувани са списъци и фотографии на обявените за държавно издирване революционери, сред които Иван Михайлов, Владимир Куртев, Кирил Дрангов, Георги Настев... и Владо Черноземски.
В такава обстановка се подготвя официалното гостуване на
Крал Александър в България
в края на септември 1934. Въпреки това, в навечерието на посещението му, нелегалната ВМРО уведомява правителството и Двореца, че няма да предприема действия срещу сръбския тиранин.
По време на визитата официозните български вестници се надпреварват да славословят “историческото посещение” като стъпка към побратимяване на съседните славянски страни, забравяйки за съдбата на българите, оставени от Ньойския диктат под властта на Югославия. Белградския вестник “Правда” пък пише: “Когато дойдоха в Белград, българите нищо не искаха от нас. Когато отидохме сега в София, ние нищо не искахме от тях”. Така всичко се оказва лесно и просто: няма заграбени български земи, няма българи, подложени на жесток гнет и асимилация; няма бежанци в България, оставили в поробената Македония имот и родна стряха; няма разделени семейства и фамилии.
След София, на 9.10.1934, крал Александър пристига на официално посещение в Марсилия с военния кораб“Дубровник”. Кралица Мария пътува с влак, защото не понася пътуването по море. След официалните почести августейшият гост се качва в открит автомобил, заедно с министър Барту. Срещу тях в автомобила сяда генерал Жорж.
Гостът и домакините са нервни и напрегнати. Кралят се измъчва от вътрешно напрежение и лоши предчувствия: и тук, както и в София не го напуска
Мисълта за възможно покушение
Все пак, в София го е успокоявало присъствието на цар Борис – владетел, уважаван и обичан от народа си, истински “цар-гражданин”. В съзнанието на Александър обаче е пресен споменът за съдбата на лакеите му, управлявали Македония – ген.Михайло Ковачевич и Велимир Прелич, получили заслужено наказание от македонските революционери. Това го кара да съжалява, че и в Марсилия не носи бронираната жилетка, с която не се разделя при посещението си в България от 27 до 29 септември.
Автомобилът се движи бавно и тържествено по улиците на Марсилия, охраняван от 1500 полицаи и жандармеристи и стотици цивилни агенти. Непосредствената охрана е поверена на двама полицейски офицери на коне. В последния момент е отменен полицейския ескорт на мотоциклети.
В 16.20 часа кортежът бавно се придвижва по улица “Ла Канебиер”. В този момент от тълпата изскача добре облечен млад човек, промъква се покрай коня на полицейския полковник Пиоле от охраната, и с вик “Вив льо Роа!” скача на стъпалото на автомобила с почетните гости. Преди полковникът да реагира, младежът вади два пистолета и започва да стреля срещу краля и френския министър. Смъртоносни се оказват още първите изстрели. Александър І умира веднага. Седящият в автомобила ген. Жорж се опитва да попречи на атентатора, но огнената градушка засипва и него. За по-малко от 10 секунди са изпразнени и двата пистолета. Всички куршуми са попаднали в целта. Чак след това полковник Пиоле съсича атентатора с два удара на сабята си, а полицаите от охраната стрелят срещу него. Разярената тълпа се нахвърля срещу убиеца с намерението да го разкъса . Полицията обаче успява да овладее положението и закарва атентатора в болницата. Заедно с него там е откаран и министър Барту. Той умира след около час, убиецът издъхва към 20 часа.
По-късно се изяснява, че атентатът е организиран от хърватската националистическа организация “Усташа”, подпомогната от ВМРО. Подготовката се извършва в лагера на организацията Янка Пуста, до унгарския град Надканижа. Определени са двама изпълнители- хърватинът Мийо Крал и българинът Владо Черноземски.
При обиска на атентатора, намират два пистолета, патрони и чехословашки паспорт с името Петер Келемен. Върху дясната ръка на убиеца обаче има татуирана емблемата на ВМРО и надписа “Свобода или смърт”, което показва участието Организацията. На 15 октомври Радио Белград обявява, че снимката в паспорта е на българския гражданин Владо Черноземски. Ден по-късно директорът на българската полиция Владимир Начев съобщава пред журналисти: “Господа, фактът, макар и печален, е верен. Дирекцията уведоми парижката и белградската полиция за този резултат”.
Под името Владо Георгиев Черноземски във ВМРО членува бъл-гаринът Величко Димитров Керин, роден на 19.10.1897 в с. Каменица, Пещерска околия (днес квартал на Велинград). Прадядо му по майчина линия е от с. Горно Драглище, Разложко. Величко служи като войник с 41-ви набор във II инженерна дружина, Пловдив, където става шофьор. Уволнява се през 1919. Година по-късно се жени за Донка Нейкова от с. Каменица. През 1923 се ражда дъщеря им Латинка. През 1925 се развеждат. По-късно се жени за Траянка Будева, с която живее в София до 15.07.1932, когато изчезва от България и следите му се губят .
Черноземски става член на ВМРО през 1922 в Кюстендил и участва в четата на войводата Иван Бърльо. Многократно влиза с чети в Македония и участва в над 15 престрелки с полиция и жандармерия. Проявява се като безумно смел човек. Стреля изключително точно денем и нощем. В Организацията Черноземски е познат като стегнат и дисциплиниран боец. За него клетвата и дългът към Македония са всичко, а борбата за освобождаването и става основен смисъл на живота му. Притежава силна воля и решителност. Не един път изявява желание да влезе в заседателната зала на Обществото на народите и се самовзриви за да обърне внимание на Световната организация върху съдбата на македонските българи. Владее оръжието с изключително съвършенство. Оцелелият по чудо след атентата ген. Жорж разказва: “С пистолета манипулираше с прецизност и мълниеносна бързина, които ми останаха в паметта, въпреки трагичността на момента”.
След Втората световна война се разбира, че атентатът е организиран от Абвера (германското военно разузнаване) като
Операция “Тевтонски меч”
Главен координатор на операцията е помощникът на немския военен аташе в Париж - капитанът от Генералния щаб Ханс Шпайдел. През 50-те и 60-те години на миналия век гененерал Шпайдел е генерален инспектор на Бундесвера, а по-късно и командващ сухопътните сили на НАТО. През 1959 се появи интересният документален филм на ДЕФА “Операция “Тевтонски меч” - Генералът на смъртта” на съпрузите Анели и Андрю Торндайк.
Марсилският атентат се квалифицира и оценява по различни начини. Едни го смятат за акт на отчаяние, други – на насилие и тероризъм. В действителност, той изразява протеста на поробените българи в Македония срещу жестоката несправедливост, извършена от великите сили в Ньой и желанието за възмездие на сръбските безчинства и зверства в Македония.
“Извършеното от Владо Черноземски в Марсилия не може да се нарече убийство. Това е съвсем ясно на всеки, който що-годе познава режима на крал Александър и белградската политика. А Владо се яви само като изпълнител на наказанието, което чрез хиляди клетви, потоци сълзи и кръв бяха произнисли срещу него циле народи – като македонските българи, хърватите, албанците... Държавите, за които вестниците навремето често писаха, че били отговорни във връзка със станалото в Марсилия, са бивали някога против Югославия, някога с нея, сетне против нея и т.н. Само поробените си останаха неизменно против Югославия. А Черноземски бе само с поробените и с никого другиго.” Иван Михайлов
