Сръбско-българска война

1885 г.

Сред 6 септември 1885 г. България е една от най-големите държави в Югоизточна Европа. Съединението довежда до остър сблъсък с великите сили, автори на Берлинския договор. Силни протести против съединистката акция се чуват в съседните Сърбия и Гърция. Недоволна, разбира се, е и Османската империя. Извършено без нужната дипломатическа подготовка, Съединението носи определени рискове.

Очакваната отрицателна международна реакция обаче надхвърля всички опасения. Против Съединението рязко се изказва дори руското правителство. А от Освободителката българският народ иска не само съчувствие, но и незабавна помощ. Всъщност причините за голямата промяна на отношението на Руската империя към България назряват от доста време. Александър ІІІ не успява да надмогне ненавистта си към българския княз. Обединена България под скиптъра на княз Александър Батенберг означава за Русия край на всички мечти за силно влияние в освободената от нея страна. Русия не само се обявява против Съединението, но и изтегля всички свои офицери от българската армия. Военният министър в правителството на П. Каравелов Михаил Кантакузин също подава оставка. освен това именно Русия става инициатор за свикването на международна конференция в Цариград, която да разгледа нарушението на Берлинския договор от страна на България и да възстанови статуквото.

Отначало Англия възприема извършеното в Пловдив дело като акция, провокирана от Русия. Но скоро Лондон осъзнават своята грешка. Тогава английското правителство решава да използва положението, за да отслаби максимално руското влияние в страната. И тъй, Англия се обявява в защита на Българското Съединение.

Германия общо взето подкрепя Русия в желанието й да свика международна конференция на великите сили. На Ото фон Бисмарк му се струва, че цялата история “ще бъде удавена в мастило”.

Франция също иска обща позиция на великите сили по българския въпрос, но същевременно предупреждава съседите на България да се въздържат от крайни мерки спрямо нея.

Сърбия реагира остро на Българското Съединение. Тя, както и Гърция, настоява пред великите сили за незабавно възстановяване на съществуващото положение. Двете държави дори искат териториални компенсации, тъй като България е нарушила регионалното отношение на силите.

От своя страна Османската империя заплашва, че си запазва правото да възстанови с оръжие собствеността си над Източна Румелия.

Това сериозно изплашва великите сили, които не желаят в този момент нов конфликт на Балканите. Ето защо те набързо подготвят своята конференция в Цариград, която започва в края на октомври 1885 г. по същото време в Сърбия е извършена мобилизация. Опитите на българското правителство да постигне споразумение с крал Милан пропадат. И все пак в България като че ли не вярват много на възможността сърбите да изпълнят заканите си въпреки зачестяването на гранични престрелки между български и сръбски военни части.

На 2 ноември обаче Сърбия обявява война на България.

Основната част от българската войска по това време е съсредоточена по южната граница, защото се очакват военни действия от страна на ощетената Османска империя. Западната граница е слабо охранявана. След изтеглянето на руските офицери от България войските остават под ръководството на млади български командири, главно капитани. А сръбската армия има зад гърба си две войни с Османската империя и е командвана от опитни генерали. Тя наброява около 60 000 души, разделени на две армии. Нишавската армия, която трябва да се придвижи на изток, да завладее София, след което да се събере до Ихтиманските възвишения и да посрещне идващите от източната граница български бойни части. Тимошката армия, на която е възложено да превземе Видинската и Белоградчишката крепости, след което също да се спусне към София и Ихтиман.

Обявената от сърбите война предизвиква невиждан патриотичен подем в цяла България. Навсякъде се сформират въоръжени доброволчески отряди. С доброволците, с източнорумелийската милиция, с опълченците българските войски надвишават числено сърбите. Но те се оказват твърде далеч от бойния театър. При тогавашния начин на транспортиране са необходими пет-шест дни, за да се придвижат до София. А за защита на границата с Османската империя също трябва да се оставят определени сили. В началото изглежда, че всички предимства са на сръбска страна. С изключение на невероятния боен дух на българите.

Още в първите ден–два сърбите срещат малко очакван отпор. Малобройните български отряди се сражават извънредно храбро и задържат придвижването на цели дивизии. В военния щаб надделява мнението, че главното сражение трябва да бъде дадено пред столицата – на Сливнишките възвишения.

На 3 ноември сърбите достигат Драгоман; на 4 ноември те едва се добират до Сливница. Изходът на войната решават тридневните боеве при тази позиция. Те започват на 5 ноември, когато ротмистър Атанас Бендерев разбива сърбите при височината Мека цръв. На 6 ноември отрядът на кап. Зафиров побеждава нашествениците при Комшица, което принуждава крал Милан да напусне бойното поле. Решителният бой за Сливница се води на 7 ноември. След кръвопролитната битка сърбите са победени при възвишението Три уши и панически отстъпват. Друга сръбска част е разгромена при с. Гургулят. Надвисналата над София заплаха е премахната.

Още преди решителните боеве при Сливница разположените по югоизточната граница войски извършват безпримерен в историята поход. Без никаква почивка, в студ, сняг и кал, войниците изминават по 50-60 км на ден, като някои части за две денонощия се придвижват на 130-140 км разстояние. Пред столицата ги посреща премиера П. Каравелов и след кратък отдих те са изпратени към Сливница.

Нишавската армия отстъпва. На 10 ноември сърбите са бити при Драгоман. На 12 ноември българите преминават границата и навлизат в сръбска територия. Отчаян, крал Милан търси помощ от великите сили. А междувременно след двудневно сражение (14-15 ноември) българите превземат Пирот. Пътя към Белград е открит.

В същото време малка българска част, начело с кап. Атанас Узунов, смело отблъсква всички пристъпи на Тимошката армия към Видин. А при Белоградчик сърбите са победени. До края на войната те не успяват да сломят българската съпротива и да овладеят Видин.

Спасението на Сърбия идва от страна на Австро-Унгария. На 16 ноември граф Кевенхюлер се явява в българската главна квартира и настоява за преустановяване на българското настъпление. Княз Александър І е принуден да се подчини и с това двуседмичната Сръбско-българска война приключва.

На 7 декември е подписано примирието, а след това започват преговорите за мирния процес. Те се водят в Букурещ, където на 19 февруари 1886 г.е подписан мирът. Той съдържа едно-единствено изречение: “Между Кралство Сърбия и Княжество България се установява мир от подписването на настоящия договор”. България не получава териториални придобивки, въпреки че нейните войски навлизат дълбоко в сръбски земи.

Независимо от победата на младата българска войска в тази война има огромно значение. Делото на Съединението е защитено по най-категоричен начин. След българската победа на Цариградската конференция не й остава нищо друго, освен да намери спасителна формула, която да примири Берлинския договор с Българското Съединение. Тя е изнамерена от Англия и гласи: българският княз се назначава от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия! На 24 март 1886 г. е подписан т. нар. Топханенски акт между България и Османската империя, с който се признава Съединението срещу отстъпването от българска страна на Кърджалийска околия и на няколко села по долината на р. Въча, обитавани изключително от мюсюлманско население.